Мартин Ралчевски за "Емигрант" и литературното огледало - I-ва част  -  Интервю

Мартин Ралчевски за
Мартин Ралчевски гостува в Kafene.bg по повод на първия му сборник с разкази "Емигрант", който беше издаден преди месец от издателство "Сиела". Книгата съдържа 30 истории, случили ли се наистина. Разговорът ни тръгна от книгата и завърши с голямата роля на изкуството като компас и часовник, и ролята му за пробуждане на емоционалността на читателя, за съпричастността и пренареждането на ценностите. (Втора част от интервюто прочетете тук. Откъс от книгата прочетете тук.)

Има ли нещо, което обединява разказите в книгата и случайно ли си избрахте заглавието „Емигрант“?

Почти случайно е, защото емигрантската тематика не е водеща в този сборник. Около пет-шест са разказите, които са на тази тема, останалите са други истории, където действието се развива в България и в други страни. В тях е водещо не толкова географското положение, колкото вътрешното състояние на човека, на търсещия човек, който е поставен в една или друга по-трудна ситуация. Това е обикновеният, по-дребният, по-чувствителният, скромен човек - било то емигрант, живеещ в България, или някъде в провинцията, който е тих и кротък, но който има своите терзания и се пита: „Трябва ли да бъда добър човек и ако бъда добър, не губя ли от това?“. Тук застъпвам тезата за християнската религия, че има смисъл да си добър макар и да не получаваш на всяка цена добро. Аз вярвам, че когато ти си добър и се държиш добре с другите хора, получаваш от самия Бог възнаграждение за това дори и в този живот.

Смятате ли, че вашите читатели, които са запознати с предишните ви книги, ще са изненадани от „Емигрант”?
 
Не, не вярвам, че ще са изненадани. И все пак „Емигрант” е първият ми сборник с кратки разкази. Романите ми разказват дълги, протяжни истории, в които героите са представени многопластово, както и трябва да бъде. Докато тук читателят току-що се е запознал с героя и скоро след това разказът свършва. Въпръки това смятам, че всеки разказ в книгата носи силно и ясно послание. Точно към това се стремя в писането си – думите ми да предават послание, а не да са само красиво подредени слова. Преди време получих писмо от един литературовед, който твърдеше, че пиша много сухо,  че в стила ми липсват прилагателни, изреченията са къси и прости. Дори ми изпрати едно изречение на някои от руските класици, което съдържаше осем-девет прилагателни. „Напиши нещо такова и ще имаш успех, защото ние, българите, използваме много пригателни” – пишеше ми той. Аз му отговорих: „Да, и аз мога да пиша така, но това не е моят стил. При мен нещата са по-къси, по-кратки и по-сърдечни”.

В разказите в "Емигрант" става дума за християнски ценности. Имайки предвид днешната ситуация в България, дошло ли е времето за пренареждане на ценностите в нашето общество?

Познавам много хора, които виждат знаци в събитията, които се случват в България. Ето например правителството на Орешарски – някой казват, че беше добре, но наред ли е всичко, когато се говори за толкова кражби, за аферата с Корпоративно-търговска банка и т.н. От друга страна са природните бедствия, които ни сполетяха, едно след друго. И тази градушка – точно над София. Ето за тези неща се замислям и аз.

Ако се върнем през XVIII-XIX век, тогава хората биха казали „Наказание божие! Нещо сбъркахме.“. Така се гледа на случващото се и в момента на Атонската Света Гора. Примерно, когато не вали дъжд, те казват: „Господ нещо ни показва". Когато много вали, пак казват: „Господ нещо ни показва“. Постоянно търсят знаците, но не като суеверие, а като сверяване на часовника.

В предварителния разговор, става дума, че хубавият продукт на изкуството, независимо дали е книга, филм, спектакъл или изложба, трябва да възпитава, настройва, пробужда емоционалността ни?

Съвременният човек е подозрителен, той подхожда към всичко със съмнение. Вижте днешните жени – когато един мъж й каже: „Обичам те!”, тя си мисли или направо го пита „Какво искаш в замяна?”. Съвременният човек е по-сух, по-сив, по-стерилен. Навремето хората са се прегръщали и се обичали истински, били са по-емоционални. Днес колко хора плачат, когато гледат филм или четат книга?! Спомням си, когато гледах филма на Мел Гибсън „Страстите Христови” в киносалона хората ядяха пуканки, а когато излизаха от залата някои дори се смееха! Това не мога да го разбера. Как можеш да останеш индеферентен при толкова много страдание?! Или обратното – трудно ни е да съпреживеем чуждата радост. Има безброй такива примери не само на кино или на книга, но и на улицата, по която минаваме.
 
Винаги така съм си представял литературата и изкуството изобщо. Правиш изкуство, ако имаш да кажеш нещо. Ако няма какво да кажеш - няма смисъл да пишеш книга, да правиш филм, няма смисъл нищо да правиш. Изкуството трябва да докосва човека, а не да го ограбва.

Мислите ли, че вашите книги могат да променят мисленето, живота на човек?

Иска ми се, моите книги да му помагат да се пробуди от летаргията, в която ние всички сме потънали. Аз самият, пишейки ги, се опитвам да пробудя себе си. Опитвам се, разказвайки ги на читателите, сам да се запитам "Наистина ли съм нещастен? Напротив, толкова добре се чувствам!". Или когато се караме с някого, да се запитаме: "Сега защо се карам с този човек? Я да погледна дали самият аз съм добър и тогава да го нападам и съдя?". По този начин, като обърнем огледалото към себе си, да потърсим и видим своята правда. Литературата е огледало към себе си.

Споделете впечатления от премиерата на "Емигрант" в София?

Бях приятно изненадан, че събраха толкова много хора на представянето на книгата. Искам да благодаря на всички и да използвам възможността да благодаря специално и на Калин Терзийски. За мен е един от най-добрите български писатели. За мен беше чест да застане редом до мен, за да представи книгата ми.

Какво ще пожелаете на бъдещите си читатели?

Бих им пожелал, както казваха на времето нашите учителки, да четат „между редовете“. Не да четат примерно един разказ, една история, или един роман само, за да видят повествованието какво е, каква е тръпката, има ли нещо тайнствено. Искам да си зададат въпроса: "Къде съм аз в тази история?". Примерно разказвам за някой сляп герой, за друг - възпълен човек, който умира от задушаване, или за трети - болен човек. Да не бързат да казват: „Това не съм аз“. Не, в някакъв аспект ти си този човек. Огледай се в него, виж себе си, намери посланието.

Следва продължение

Прочетете още:
Мартин Ралчевски: Щастието дреме в сърцата на всички
Калин Терзийски за "Емигрант" - Премиера на ,,Емигрант” от Мартин Ралчевски
"Великден" - разказ на Мартин Ралчевски
"Филийка с маргарин" от Мартин Ралчевски
реклама
Коментари 0 коментара

Име:    
E-mail: (Няма да се публикува)

Коментирай:


МИСЪЛ НА ДЕНЯ
  • Сънувах, че сънувам. Събудих се насън и с радост установих, че още спя

    Жарко Петан

АКЦЕНТИ
Copyright 2007 - 2017, Kafene.bg Сайтът е разработка и собственост на ABC Design & Communication
eXTReMe Tracker